Според принципите на модерната демокрация, както и според Конституцията на Република България, комуникационните права са едни от оновните човешки права. Тези права, описани в три члена (39ти, 40ти и 41ви) от Българската Конституция, обобщават едни от най-важните личностни права – правото свободно да се изразява и разпространява мнение и правото да се търси, получава и разпространява информация.  

Описаните в Конституцията комуникационни права имат особено значение в общественото пространство – те дават възможност на хората да комуникират, да обсъждат мненията си, да бъдат равни в социалната общност. По този начин всеки може да търси и получава информация, на базата на която да изгради свое определено мнение и на свой ред да го разпространява сред обществото. Така се оказва, че комуникационните права, макар и разделени в три члена, са неразривно свързани, произлизат един от друг и препращат един към друг.

Така обединените от една обща идея комуникационни права не само служат на отделните личности и на обществото, а и са основна идея и ценност при демокрацията – тя не би могла да съществува без тези човешки права и от своя страна е техен гарант. Това е и същността на демократичното управление – гради се върху правата, но и същевременно е техен защетник. Тази форма на управление може да просъществува тогава и само тогава, когато въпросните човешки права не само се разгледат като теоретична възможност, а и се прилагат на практика. Точно заради това е така важно всеки гражданин да знае, разбира и отстоява правата си, а всички права и инструкциите за спазването им да са ясно и недвусмислено описани – каквато е и идеята на конституцията. Въпреки всичко обаче членовете посветени на комуникационните права се нуждаят от допълнително тълкуване, за да се предотвратят недоразбирания или погрешно тълкуване. Най-важни са ограниченията – колкото и демократична да е една държава, такива трябва да има. Дори нищо повече – демократични ценности като толерантност, равноправие и търпимост изискват тези ограничения, с цел да не бъдат накърнявани правата и доброто име на други личности или пък, за да не бъде престъпвано личното човешко пространство (чл. 39 (2) и чл. 32). Тези ограничения могат да бъдат извършени само от посочени в Българската конституция основания. Това според мен обяснява и позиицията ми – че не е възможно да съществува такова идеално общество, в което комуникационните права на хората да са абсолютно неограничани (или поне не на практика).

Дали к олкото по-демократична е една държава (общество), толкова по-пълно се реализират комуникационните права? И да, и не – колкото по.демократична е държавата толкова повече права ще имат хората, но респективно и толкова повече задължения и огваничения. В нашата демократична държава цензура например няма – нали е демокрация.

Както вече споменах, тези права се нуждаят от свой защитник/гарант, както и тълкуване. Това е повод и за взетото през 1996 решение с тълкувания на законите (чл. 39-41), както и разяснения, грижещи се за това, да няма опльквьния, двусмислици и недоразумения. В решението се акцентира върху някои основни точки:

(1)   тълкуването на правата, които накратко изразявят една основна идея – всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.

(2)    тълкуване ограниченията на правата – важно е да се знае, че човек има право да разпространява информация, само при условие, че тя не накърнява нечие чуждо достойнство или добро име.

(3)   Определя се ролята на държавата – определят се функциите на държаватаи държавните органи, отбелязва се, че и тук може да има ограничения – по съображения за национална сигурност или ако информацията представлява държавна тайна, на гражда ните може да бъде отказан достъп до нея.

(4)   Посочва се общата функция на медиаторите – набляга се на значението на средствата за масова информация, при които съществува изрична забрана за цензура; Медиите се разделят на частни и обществени. И при едните и при другите единствени са ограниченията от чл.40 (2) , а именно накърняване добрите нрави или се съдържане призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността.

(5)   разясняване кои са носителите на тези  права

Оказа се, че този сравнително нов начин за разпространяване на собствени размисли, новини или каквато и да е информация предлага безброй възможности – връзки с други блогове, подредба и изглед на блога по собствен избор, коментиране на чужди „дневници”… Всичко, което може да му се прииска на човек! Най-ценно обаче ми се стори това, че всеки сам избира какво да публикува. Тази пълна свобода прави всеки блог различен, уникален. В някои „дневници” могат да бъдат намерени пътеписи, в други есета, в трети новини със съпътстващи ги коментари…

В последно време блоговете започнаха да добиват популярност с все по-голяма скорост. Интересно е, че в края на 2007ма съществуват 112млн. блога – наистина голям брой в сравнение със стоте блога на 1997ма. Тук обаче се появява проблем: как могат да бъдат контролирани толкова хора? Появяват се блогове с нецензурно или обидно съдържание, лъжи или пропаганди. Макар и рядко, наказания има: Kareem Amer – на два пъти арестуван заради анти-ислямски писания в личния му блог, Jan Pronk – наложено му е да напусне Судан, след като публикува в блога си информация за военните сили на страната.

Нлагането на блоговете не е временно, напротив – тоси бърз, лесен и удобен начин човек да упражни и сподели журналистическите си, писателски или дори фотографски умения ще бъде все така актуален.